Кирил Петков се похвали с любим разказ на Чехов, който е на Толстой

Комичен литературен гаф направи премиерът Кирил Петков. В предаването "Седмицата" на Дарик радио той надълго и нашироко разказа колко любим му е разказ на Антон Чехов, който обаче е писан от... Лев Толстой. ВИЖ ВИДЕО ТУК!


 Поводът да поговори за литература бе фактът, че днес е рожденият ден на Чехов. В тази връзка водещият Константин Вълков попита Петков как би коментирал думите на Чехов, че човек може да достигне до убеждения само чрез личен опит и страдание - въпросът бе отправен в контекст на проблемите със Северна Македония. "Първо да кажа, че имам едно любимо есе на Чехов - "Колко земя му трябва на човек".

Всеки трябва да се сеща за този негов разказ", каза Петков, предаде Сега. И разясни сюжета - на един човек му дават възможност да загради огромна територия, тичайки от сутрин до залез; амбицията го кара да тича, но не си преценява силите; накрая е заградил много земя, но умира уморен; погребват го в гроб два на два метра.

"Така че този разказ на Чехов ми е любим - докато се стремим да заградим максимално много, трябва да мислим, всъщност, кои са важните неща, кои неща да приоритизираме", каза Петков.

И после продължи с разсъждения за Северна Македония.

ОТ КОЛКО ЗЕМЯ СЕ НУЖДАЕ ЧОВЕК
(Л.Толстой)

Една сутрин Пахом чул, че в далечна Башкирия, между Волга и планината Урал живеело племе, което не придавала никаква стойност на земята. Затова Пахом решил да си опита късмета сред тях. След като пътувал в продължение на седмици стигнал до главното селище и разказал на главатаря им - едър, в добро настроение човек, но явно варварин, за какво е дошъл.

- Избери си колкото земя искаш - казал безразлично главатарят. - Цената ще бъде 1 000 рубли.

- Колко точно земя - заразпитвал Пахом.

- Много или малко - цената е същата.

Накрая било постигнато споразумение, земята да бъде толкова, колкото Пахом би могъл да обходи пеша за един ден, от изгрев до залез. На определени интервали той трябвало да копае дупки с лопатата си за белези, а башкирите с плуг щели да съединят всички дупки с линии, докато се очертаели ясно границите.

- Но - предупредил главатарят - трябва да се завърнеш на изходната точка преди залез слънце, иначе губиш както парите, така и земята.

Пахом се съгласил. На сутринта започнал, а голяма тълпа башкирци, начело с главатаря, се събрали да го гледат. Въздухът бил хладен и Пахом, освежен от дългия сън, вървял бодро. Не спрял, докато не извървял почти три мили. По това време слънцето било високо в небето и гърбът му се напекъл. Освежил се с шепа вода и продължил нататък. По обед знаел, че е време вече да помисли за връщане. Не трябвало да прави твърде голям кръг. Но колкото по-нататък отивал, толкова по-плодородна ставала земята. Натъкнал се на изворче, чиито води искал да включи в имението си, след това пак видял едно влажно парче много удобно за отглеждането на лен...

Станала много горещо, водата се свършила и селянинът помислил вече да мине напряко, да се върне при чакащата го тълпа, която едва се забелязвала от върха на едно хълмче. Но това щяло да направи имота му крив. Не, той трябвало да мобилизира всичките си сили и да завърши кръга. След това щял да бъде вече богат, толкова богат, колкото не е мислил и в мечтите си.

Накрая все пак тръгнал обратно, но да върви вече му било извънредно трудно. Задъхвал се и едва намирал сили да копае дупките, маркиращи границите. Сърцето му бумтяло, езикът му залепнал за небцето. Костите го болели от умора. Но той не смеел точно сега да спре и да почине. Насилил се и продължил да върви. Вече виждал ясно башкирите. Те му махали и го окуражили да продължи. Но слънцето било съвсем ниско в небето и бързо се скривало. Събрал последните си сили и изтичал неколкостотин метра, но паднал.
Разбрал, че е надценил силите си, Пахом пожелал да не бил включвал имота си онази богата долина, малката горичка, изворчето, влажната нива. Сега загубил както парите, така и имота си. Заклатил се, продължил по-нататък. Ставало тъмно. Паднал отново, пропълзял напред на крака и на ръце. Башкирите били вече съвсем наблизо; чувал окуражителните им викове, виждал жадния поглед по лицата им. Твърде късно. Слънцето залязло. Бил загубил.

Но тогава защо башкирците все още му махали и го викали? Изведнъж разбрал. Той бил в долината, а те от хълмчето виждали слънцето. Все още имало време. Изтичал остатъка от пътя, хвърлил се през глава в тълпата и паднал по лице.

- А - казал главатарят - силен и решителен човек - много земя завладя.

Но Пахом не станал. Обърнали го - бил мъртъв.

Башкирите издали скръбни звуци. Изкопали му гроб – само два метра дълъг, от главата до петите. Но тогава - от колко земя се нуждае човек?