Mercedes-Benz S-класа кара времето да спре

Бях се запътил към хижата в Алпите, но краката ми спряха в снежните си следи. Един блестящ в златисто W126 Mercedes-Benz S-Class седеше на зимни гуми, с вериги на задните. Изглеждаше перфектно.

Мигновено се пренесох в гаража във Фарго, щата Ню Джърси, който принадлежеше на баба ми и дядо ми, дядо и Нони, както ги наричах. Беше като... извънтелесно преживяване. Но то не продължи дълго.

„Добре ли сте?“ - попита говорител на германската компания Mercedes-Benz в момент, който със сигурност беше по-кратък, отколкото се усещаше.

„Да, добре съм“, казах аз. „Тази кола ме връща в друго време и място.“

Но не бях дошъл за класическата S-класа. Бях на склона на една планина в Австрия, след като преспах във фургон Mercedes-Benz Sprinter RV, за да се возя след това в прототипа на Mercedes-Benz CLA EV от 2026 г.

Но през целия ден не можех да спра да мисля за този W126. Той е част от семейната ми история.

Бях само на пет години, когато дядо ми, Пол Федър, почина. Спомените ми за него са ограничени, но (което не е шокиращо за никого) повечето включват последната му кола: Mercedes-Benz 350 SDL от 1991 г., поръчан в синьо.

И до днес някак си имам дигитално копие (със сигурност благодарение на баща ми) на стикера на прозореца на колата. Леденосиният металик върху синьо на S-класата пристигна в САЩ на пристанището в Балтимор и беше подготвен за доставка в Чикаго. Когато дядо ми почина през ноември 1991 г., автомобилът имаше 8408 мили на километража. Той обичаше този автомобил.

От ранна възраст се придържах към някои от същите истини: Автомобилите трябва да се третират с уважение и да се почитат като невероятни постижения на техниката.

Дядо ми, счетоводител, притежаваше търговски недвижими имоти, както и земеделска земя, когато почина, и караше тази кола навсякъде и през всичко.

Един от формиращите спомени включва пътуване до фермата с неговия Mercedes, работещ с дизелово гориво. Движехме се по чакълестия път между нивите, когато изведнъж той зави рязко и изведнъж се оказа, че се движим през нивите. Изгубих разсъдъка си и изкрещях: „Не може да караме през нивите с тази кола!“. Бях на пет години.

Все така спокоен, хладнокръвен и събран мъдрец, какъвто беше, Пол Федър се усмихна и каза: „Всичко е наред, Кичик“. Той наричаше внуците си Кичики.

Не беше добре. Не бях добре. Умът ми просто не можеше да проумее факта, че карахме този зашеметяващ син мерцедес през полето. Но дядо ми не се замисли.

 Източник: Joel Feder, motorauthority.com